Не ще затворя отново
отворените си клепачи,
които чакат хиляди слънца,
които търсят нашите деца

Аз страдам,

друг ще ме смени 

И ТОЛКОЗ...

Какво тук значи

някаква себичност.

Няма нищо друго

освен прозорци.

Плътни изходи,

илюзорни картини.

есен е

Есента ми е червена като кръв,
простира се във сините небесни вени
под формата на облак кух,
излива върху мен листа;
тела смутени се обличат топло,
души, готови за сношение,
през есента застилат
с оранжево - червена пелена леглата си
с надеждата да не окапят в люта зима
съкрушени.

Малко

Къде ми е вярата,
изгризах си ноктите,
докато чаках спасение,
а дойде само съседът
... за услуга..
***
Върни се обратно,
ела у дома,
където е най-приятно
с червеното вино.
Разтворени крака,
съблечените ти дрехи,
коланът, небрежно паднал
на жалкия ми под..
***
Гледам те, мисля си
за носа ти,
за косата ти,
тя дали още е "жива" ,
дали е същата.
Усмихваш ли се?
***
Всяка твоя дума е попита,
всеки твой съвет е корен,
всяка усмивка е тухла
и днес се зазиждам во веки..

Че движа се, как няма да се движа - напред назад във спомени.. Копнея, как да не копнея - да отлетя във вечното.. Обичам, тебе най-обичам, днес подслони ме, утре ме прати по пътя ми...

Животът е едно безкрайно пране и простиране, пране и простиране.

Разрази се небето, потъмня
и помръкна земята.
Изпокриха се хората всички
по къщите,
а бездомните търсеха навеси.
Свечеряване беше,
а неоново синьо замъгляваше погледи,
под одеялото прашно се завряха децата
във очакване бързо да мине.
"Божи гняв" - шепнеха побелели старици.

Наопаки

спи където пресъхват езера
и жабите летят...
спи там, където рибите растат по дърветата,
совите плуват на дълбоко и гущерите свиват си гнезда във храсталаците..
сънувай преобърнати вселени,
създай си собствена липса на гравитация,
лети далеч и се връщай от време на време във нищото,
което е останало след твоите останки..
върви бос върху безоблачно небе и не пропадай нагоре,
сливай се с утрото,
със слънчев лъч пътувай по лицата на безбожни и вярващи...
оставяй стъпки по луната, за да виждаме
от малките си очни ябълки големи кратери..
понеже светът е обърнат наопаки без...
и живеем във вакуум и това уж ни стига,
привидно достатъчно,
но е първият кръг на ада...

Лято през зимата

Природата е дала туй, което

човешката ръка не може, 

но по едно приличат си -

сезоните.

Не винаги обаче сменят се

природните

с човешките

и...

понякога е вечна зима,

замръзване.

Няма кой,

няма никой, който

би те стоплил,

щом отдавна си изстинал

за живота.

Дори да виждаш в минувачите

Летата,

младостта,

очите. 

Греят. 

Но не за теб

и не защото не искат,

ледът е трудно пробиваем.

Храна, храна е нужна

за сетивата.

Не стой във себе си,

излез през лятото,

бъди лято дори и през зимата.

Бъди светило и огрявай

 и ще се сгрееш от сърцата,

които още туптят за причина,

каквато 

винаги може да се намери..

За преродения Бог

Вярвам, че Той е прероден от някой си френски поет,
поет, дето загинал от сърдечен удар.
Прераждане му викат, а за мен е чудо
и велико откритие, каквото веднъж през годината
ми се случва като прозрение
и цялата разбъркана картина се нарежда.
Той, Богът мой, е бил прероден,
носил е душата на френски поет,
със френски маниери и ласки
е писал молитвите в своята Библия
и я е дал само на най-приближените,
а после е чакал да се молят за него,
да му принасят жертви и да вярват завинаги.
Той никак не е бил случаен,
по-скоро тих Бог, малък, незнаен,
Бог специален за обкръжението си.
На него нищо човешко не би му било чуждо,
само е нужно да го питате
и ще отговори чрез Вашите уста..
След това ще се засмее и навън ще гърми
и Вашето тяло ще се срути от земетръси
и цял един живот човешки не би ви стигнал
да си съберете и зашиете останките.

Жадно е за мен, плаче и не вижда никъде напред, укорява ме, измъчва ме и не ми прощава във невиждан свят, не се завръща, оттам никой не би могъл, дали прекъсване на нишката на свързване, дали скрибуцане на ножица, която откъсва от майката, безименен свят, няма да поглеждам назад, липса доскорошно днес е сълзи, утре утеха в мечти, в унищожение, преплетени истории и истини, толкова лицемерие крия във шепите си и дори не искам да си признавам...

шизофрения зла

шизофреничен, прозаичен пристъп ме буди през нощта само да ме сплаши,
уви, и този път не успя, предаде се без бой, защото пак заспах,
умри, ти пристъп психо-остарял,
ще те залея със горещото кафе от заранта, което ми остана
ще те намачкам с босите крака,
ще те настържа на ренде като салата,
изпразнен въздух, вакуум, просто сладка глупост
в умираща глава,
във неспособен ум...
ще те побера в торбичка и ще те завържа на моряшки възел,
страдай и умри от задушаване,
от тиха смърт, от вопъл недочут...
недей живя във мен, че ме ядосваш непрестанно
най-вече вечер
и вечно ще останеш втори ...

Без име, защото не обичам да ги кръщавам

Колко усилено искам да сбъдвам това дето казах преди 4 години или три, не помня дори. 2008! Далечна и истинска. Моите три или четири, не помня дори, самотни години, в които уж трябваше да израсна, да пиша, да се се отвеждам сама на онова място, където никой друг освен собствената ми креативност можеше да ме отведе. Спомням си всичките 100 плюс 100 плюс двеста петдесет и девет дена, в които се взирах през неугледния си прозорец и очаквах чудеса, очаквах тази гледка да ражда все заслужаващи живот деца от хартия със букви, уви, останах си само аз и се изпразвах от съдържание със всеки изминал ден в чакане. А как приятно ми е било, колко енергия влагах, колко неочаквано по детски тръпнещо си казвах в моментите точно когато се случваха в първия час, казвах им „Това е, това е твое, това е, което ще си спомняш много след това и ще се усмихваш, макар че историята ще е с тъжен край”. Бях на прага на възможностите си, пазех толкова много тайни, толкова мистериозност и ми беше толкова сладко, макар да мразя тази дума, но толкова сладко и привлекателно да мисля и да страдам малко, усещайки как нещата ще ми се изплъзнат, но ги държах както малко дете държи полата на майка си, когато тя го оставя само за дни и седмици и заминава за Бог знае колко време. А Бог, Бог е такъв предател, и учените по биология и въобще цялата наука за човешкото съществуване е най-конспиративната история съществувала някога в грозния ни свят. О, мразя ги, всички мерзки създания, които утешават за сметка на големите лоши удари, които ни поднасят на подредена маса в изискан обществен ресторант с чаши вкиснало вино и ни пробутват тези истории отново и отново, като че ли сме марионетки и това да слушаме, че всичко ще е наред би трябвало да ни подтикне да повярваме, че всичко ще е наред,но уви, то не е. Няма и да бъде. Мимолетно е, когато се усмихваш. Курсове за смях, за здраве, да, пазете си ги, някой ден ще сте два метра под земята, да видим кой ще се смее тогава. Замислям се, толкова много липси усещам понякога, а са толкова силно подтиснати, не искам да знам, уморена съм и боли по мъничко вечер на мръкване...

А дали съм голяма?

В мойта мъка нямаш вяра,
казваш ми "Недей така",
казваш ми "Бъди голяма"..
Рано е да съм жена..

Още връща ме полето
и безкрайното небе
в детство светло,непревзето
от любов и грехове.

Още чака ме във вкъщи
Мечо Пух да ме прегръща,
да ме пази от кошмари,
да е най-зобър другар (едва ли).

Но уви, сънят кошмарен,
ме затиря безпощаден
в ъгъл мръсен и коварен,
и си скубя пак косите,
и се плаша и се питам
"има ли такова нещо
като връщане назаде?"
Има ли в гората тъмна
светлина, надежда сляпа,
мога ли да вярвам в Бога,
щом отнема свободата?
Мога ли да преживея
без да плача и да страдам
най-големите несгоди?
Мога ли да се усмихвам
щом настъпи нечий залез,
мога ли въпреки всичко
да твърдя, че съм голяма
някъде във мен да грее
топъл огън, да ме сгрява,
да ме води и напътства
както ме напътства мама
когато бях малко момиче..?

Вечното

Всяка вечер на залез виждам все теб,

побелели са вече косите ми

нови старите спомени греят едва,

та макар и на мръкване..

и как страшно е.

През нощта е студено и тъмно

и страх ме сковава в безмълвните викове

на душата ми черна, удавена

във милион и половина морета от тичане.

Все към теб и натам и напред,

две назад, три напред и на връщане

се надявам да срещна познат силует

и прехласната, да се спъна в нозете ти.

Ще целувам краката ти, 

толкова път извървели,

но знам,

че душите остават си в рая завинаги.

Днес е толкова тъмно и страшно,

пороят отвътре разбива вълните във пристани

сутринта вместо изгрев очаква ни затъмнение.

Не ще изгрее слънцето повече

за най-близките...

Един поет

Един поет не е поет
ако не е написал поне един стих пиян от виното,
ако не е плакал за майка си,
не е прегръщал жена
и не се е давил във мислите в редица от дни
тъй стоящи нанизани в нищото.,
ако не се е уповавал на мръсните, грозните спомени,
ако не е родил поне едно свое прозрение публично!

Братя и сестри по камък!

Днес ще пиша, но не от прозрение,
а замаяно, стихнало,
и не искам да плачете, тръгвам си,
там ме чакат отдавна забравени ангели,
но не паднали, мои духовни събратя.
Събираме, и събираме, трупаме
вашите челюсти, трупове
и коси на изсъхнали скелети.
Ще летя и отивам далеч, но не много,
ще ме видите мрачно застинал във най-близкото гробище,
мои братя, сестри там събират си сенките
и огромно чудовище плаши на мръкване.
Не искам да се връщам в прегрешения при живите,
не ви очаквам, стойте си по къщите.
Когато ме сънувате, обичам ви,
надявам се завинаги да помните.

Черно поколение

Остарели са толкова много душите ни,
избледнели са думите,
всички близки почернени,
овехтели са дрехите,
стари лицата ни сбръчкани,
уморени ръце от докосване.
Раменете ни вече не могат да носят товара
на дни преживявани хиляди пъти във мислите,
а очите не виждат по-далеч от децата ни,
те ще бъдат надежда за светлото бъдеще,
и ще носят отровени нашата кръв, опетнената.
Тъй във време горещо и черно разтапяхме
и телата, мечтите, и окови и граници,
тъй в дома си останахме скрити завинаги,
а в главата ни вечно живеят залези, изгреви.

днес

Днес навън е толкова хубаво времето,
тази вечер е само за мен със прохладата,
зад гърба си оставих мъглите и бурите,
тъжен воя на птица невиждана,
приглушените стъпки от спомени.
Днес ще бъда безкрайно обичана,
занапред и за хиляди вечности.
Запазете за себе си мъката,
преглътнете самички отровните думи.
Ще очаквам щастливо спасение, всеки час без минута отлагане,
няма място за спиране, чакане,
път пред мен ме очаква за тръгване!

За Владо

Кой беше казал „Ще живея кратко”

навместо „Добър ден, приятно ми е”?

Кой се усмихваше във три по тъмно

със мъка прикрита в сърцето?

Кой прегръщаше всяка вечер

неизбледнели спомени

за лека нощ?

Кой бе способен да слуша

макар и тонове грижи нарамил

на други страдалци?

Кой винаги беше добър

макар и заливан със кал и със болка,

Кой имаше време за всички,

но рядко намираше чуждото време

за себе си?

Той, там, във време зловещо

раздавеше себе си,

откъсваше милости,

раздаваше своя последен насъщен

за другите,

а накрая получи за себе си дупка в земята.

Той, който живота бе сграбчил отчаяно

с изтънелите пръсти,

с отслабено тяло,

със толкова сила и вяра за себе си,

че и тълпите народни биха завиждали.

Той, той си отиде от всички завинаги,

но моля ви, моля, не го забравяйте,

понеже остави следите дълбоко

във нас и няма отърване,

и нека поне да живее във мислите..

Кое ми носи радост (или един пост, който може би няма да завърши)

Едно малко упражнение.

- прясно мляко сутрин, особено през зимата, топло

- кафето

- обичам да готвя ястия на фурна

- обичам да чета стихове, по-скоро символични

- обичам книгите на Тери Пратчет

- обичам чистотата у дома

- обичам да е подредено и достъпно, когато търся нещо, а не да е купчина с боклуци

- обичам да режа филми и да правя клипчета от тях

- обичам да гледам филми за оцеляване

- обичам котки, особено да ги гледам как си играят

- обичам спокойствието

- обичам да пътувам, да съм извън обичайните места

- обичам да пия бира 

- обичам ароматни клечки

- обичам миризмата на липа напролет, както и на мащерка

- обичам да стоя на топло, ако навън е студено

- обичам да си лягам в 10-11 и да се наспивам

- обичам да ставам рано - най-късно в 8

- обичам, когато хората се радват на яденето, което готвя

- обичам да създавам разни неща от прости материали - домашно направени неща примерно

По-нататък още

И ето

Идва най-щастливия ден, когато след събрана информация е време за изводи и равносмтеки и всички сметки са с плюс отпред, и всичко е слънчево засега, изключително доволна съм от себе си!!

Какво е вселенски план и защо е нужно да си мотивиран??

Дали ще бъде факт, как се създава въображаем свят и лесно ли се поддържа, колко герои трябва да има твоето книжно чедо, колко отклонения и раздвоения на личността!? Подбери си музика, творецо, за цяло лято, подготви си листите хартия, изчисти всичко старо, започни нещо красиво и се надявай всичките низуализации да са ти от полза за бъдещото ти начинание.Как се мотивира човек да свърши своята част от вселенския план!?
Защо ми е нужно да се мотивирам? Желанията са си родени твърде отдавна, за да ги оспорвам, отричам. Не гледам на тях с отрицание. Напротив, виждам ги толкова пораснали в бъдеще, че дори се замислям колко ли трябва да се старая, за да успея? Ето тук идват всички положителни мисли, мисли на велики или неизвестни хора, пълни с енергизираща сила, с незнайно откъде извиращ поток от мъдрост. Има хора действащи и хора подсказващи, има деятели и мислители, едните не могат да съществуват без другите, като ин и ян! Вечното съвършенство. Това не са празни приказки, не са високопарни изказвания на хора, които искат да си притурят допълнителни позитиви, за да се чувстват удобно в отражението си в чуждите очи. Осъзнах това съвсем скоро, когато се отделих от егоистичната ципа на самолюбието си и видях, че има хора мотиватори, които във всеки един миг биха се грижили както за мен, така и за всеки оставен сам със себе  си в мислите си човек и не чак толкова сам, и да, тези хора няма да си приписват важности, те ще съществуват, за да мога аз да продължавам напред, благодарение на подбудите, които вдъхват първите си глътки живот. Благодаря им!

Залавяй се за работа

На кого да вярваш, когато ти каже, че времето лекува? На никой. Не лекува времето, а лекува действието, както видях в нечия мъдрост - не е важно да мислиш за промяна, а да я вършиш, ваеш и въобще да се занимаваш с някакъв акт, опредметен най-вече, понеже и вечер в леглото можеш да мечтаеш, но работата, действието, изисква физическата ти пригодност. Затова, човече, залавяй се за работа и спри по българската да мърмориш и мрънкаш вечер, по-скоро посрещай утрото с идеята да го оползотвориш.Желая ти успех!

Изобщо не ми е до вас, проклета сган, парчета пръст на кал от дъжд, дървета без листа, осакатени горски твари, уродливи хора, не ми е с вас удобно.. Понеже съм от вас и себе си не чувствам приятно, топя се.

техните родители

Ще дойде ден, децата ми ще израснат от твоите бедра  и ще имат твоите черти и ти ще им бъдеш вечен баща, безсмъртен възпитател, съдник и прегръщаш, децата ми ще са изчадия на болния ти разум, а ти ще ги обичаш до прегряване. Милувките ти не ще бъдат споделени с мен, за тях ще е отровното ми биле, защото те са твои, но аз ще ги кръщавам до сетния си час, с пресъхналото гърло, захвърлена бутилка настрани и празния си глас. Децата ни ще са планети, които ще се сблъскват и ще си създават свои. На тръгване ще ти оставя книгите за хората...

Без заглавие

Във овъглени спомени без жар изгарям
единствено от мислите си сгрявана.
За твоите прегръдки ще се моля
от сутринта до късна доба и на залез слънце
ще се моля на следващия изгрев да си с мене,
понеже си ми като празник, далечен и очакван,
непразнуван заради траур
и черното в косите ми подсказва,
че тъй важно е да си нормален в свят на луди
и че най-вече ще те откроява градината с безцветни пеперуди,
защото те загинаха на сутринта, когато ми обърна гръб
защото съществуването освен радост е и скръб,
понасяща ме към смъртта, макар и на 20.
Някой ден, когато остарея, ще се питам,
къде оставих затворената си кутия щастие,
ключът преглътнах преди месеци и си отдъхнах,
че никога не ще отворя тази мрачност
отново.

Щастливо начало

Съвсем скоро мечтата ми ще стане реалност!! Както всяка друга!