Нечие страдание

Ти пожела безсмъртие за сметка на тялото си, затвори се и се налагаше да търсим ключовете за вратите ти, а те бяха толкова безкрайно много и така малки, че с просто око не се забелязваха. Когато ги отваряхме обаче, пред нас се простираше една повяхнала поляна с изгнил дънер в далечината. Нямаше птици. Кому са нужни? Липсваше и така познатото езерце и безводната шир напомняше на обезводнените ти от сълзи очи и ни подсказваше, че вече всичко е свършило. Ти го знаеше. Ние също. Бяхме там, за да те хванем за ръка и да те убеждаваме в обратното. Кому бе нужно? Изгубените в пустинята имаха ли нужда от надежди и миражи? Страхът ги провокираше, но всъщност бяха наясно, че това е краят. Също както и ти, както и ние. Хвана ли ръката ни? Да, но твоята беше прекалено студена, а ние си вярвахме прекалено силно, че ще успеем, дори дълбоко в себе си да си удряхме шамари по самовлюбеността, че сме толкова силни да те отклоним от пътеката на смъртта. Телата ни не помогнаха, стиховете й бяха някакъв изгубен лъч, който ту се прокрадваше между плътно затворените пердета на стаята ти, ту гъделичкаше голото ти опустяло тяло. Ние не вярвахме и колкото и да се стараехме да ти вдъхнем мисъл за изцеление, ти ни се смееше тъжно и иронично и отмяташе с ръка всеки опит. Това беше един своеобразен куршум по егоизма ни. Решихме да се откажем. Ти също? Кому бе нужно?

нищо

Стоим, мълчим и вече даже думите не се нижат в главите ни. Лежим, мълчим и дори вече не се докосваме, защото всеки допир е познат и всичко ми е известно, както и на теб. Ако пушеше, щеше ли да излезеш замислен на терасата и да отправяш кълбенца дим към облачното ни небе? Или пък аз да изляза навън и да се разхождам нервно по неосветените улици, под счупените лампи на стълбовете и спящи просяци да ме плашат със среднощното си хъркане от тъмните ъгли.Когато навикът не е обвързан с нов живот, отива ли си навикът или си отива живота или си тръгвам аз ..?

Завръщам се на мястото
след шумотевицата,
след блясъка на фотоапарати,
след светкавиците,
след бурните и светлите дни,
след тишината и виковете
и какво намирам всеки път -
едно тяло, едни недописани стихове,
едни редове от живота несвършени,
едно нежелание за продължение.

Отива си денят и с утрешния ще е същото,
отиват си хората,
отива си времето,
поглъща.
Уж миговете ни са били смислени,
но май избледнели са след годините.

Събуждам се и с мен всяка сутрин
вървят страховете ми,
държат ме и стискат ръката ми,
не забравят да ме водят в мрака си.

Усмивката уж води двама

Понеже дните ми са твърде продължителни
и нощите ми стават уморителни;
пътувам си във влака на забравата,
потривам с окъсял ръкав стъклото..
А то е мръсно, потно и наплюто
от хорски приказки, от лоши думи,
от невнимание, от липса на старание.
Опитвам се да се погледна в него
и нещо безвъзвратно е изгубено,
но вече не боде като преди отляво,
а е просто опит за старание..
Усмихвам ти се и е хубаво,
но не е истина, размазани любезности.
Ти точно край стъклото ми ще минеш
по пътя ми за някаква константа,
ще се усмихнеш и ще си отидеш,
тъй както предполага физиката..
Пък образите много и се помнят
в размътеното винено съзнание.
Но вече толкова пред мен размиват се,
че вече не боде отляво...

Целта

Търси си своя цел в живота!! (викат)
Каква ти цел,
живота е изсмукан от пръстите,
като вода във най-горещо лято
се топи по пладне.
Отдавна не ми е дал това,
за дето съм го молила,
сега ли да му падам на колене
и да искам още?
Животът заслужава да го смачкаш
с юмруци, закърнели от мрак
и бой по замъгленото съзнание
и когато твърде много почне да ти липсва,
да го прегърнеш за петичката
и да устискаш още ден.
Но нищо повече!!

За просветените

Майка му го роди, но дълбоко в себе си знаеше, че той ще си иде преди нея. В прекрасния ден го носеше на ръце, а в последния му носеше в ръцете си цветя, за да полага на студения камък повехналата си радост, за да попива земята на гроба му сълзите й до сетния й час. А той, малко любопитно момче, беше просто любопитен да намери у всеки божествената частица, растяща във всеки от нас още от деня на голямото създаване. Да, той искаше да ни припомни. И не беше тъжен. Не. Не го болеше, а го раздираше печал, разкъсваше го на две половини и едната беше зла, да, или по-скоро жестоко справедлива. Но.. другата... другата можеше да те погали в съня ти, докато сънуваш как прекрасния му ореол обгръща целия ти свят и ти засияваш дори само от мисълта за него и се чувстваш спасен и запазен, поне за кратко и е толкова неземно.Да, той е способен да извика у теб най-неподозираните нежности и да те предизвика да ги споделиш с него на една маса, да ги бодеш с вилица и да ги облизваш като млада дама, току що пристъпила в царските двери, пред която се разкрива един нов необятен, печален и смъртоносно красив свят. Имаш избор, но не го правиш. Няма как да си тръгнеш и да оставиш цялото това обаяние на друг. Дори и след вечното му напускане, дори когато си мислиш, че ореола вече е потъмнял, той все си е там и само очаква твоята сила да го зареди със светлина и както той беше твоята светлина, така и ти да бъдеш нечия чужда и да успееш да посееш дори семенце от неговата обаятелност.. Защото, мили хора, не всеки умиращ човек би си направил труда да кара другите хора да се чувстват добре. Иначе казано - никой не би си мръднал пръста за вашите всекидневни глупости, знаейки, че умира.. И защо, дявол да вземе всички въпроси, се случи така, че ангелите си отиват, за да дадат горчивия си урок на хората? Или да ги оставят с доброжелателството си и утешението, че се е постарал въпреки несгодите, да усмихне не един и двама души...
Да, майка му плаче, жена му плаче, неродените му деца сега го прегръщат горе на небето и даряват с целувки изпитото му лице. А аз у дома си се усмихвам през сълзи...

За себе си

Когато избереш себе си,
надмогнал егоизма си,
разбираш себе си като Създателя,
очакваш от себе си доверие
за своето творение..

Презираш грешните
и търсиш пътя си спасителен,
забравяш ближните,
те могат и сами.

Посяваш мисъл,
жънеш ден след ден
умопомрачение,
понякога светулки
или сънуваш или улавяш
и даваш,
но заради себе си.

За блогването

Днес реших да се занимая със създаването на блог, който да се чете! Досегашният ми опит в блогването не е много голям. Но подочух и прочетох, че от блогове може да се изкарват пари, стига да има интересна информация, личен опит, творчество, препоръки и така нататък. А веднъж станеш ли четен и имаш ли събрания кураж и последователи, вече е по-лесно. Предполагам!... Понеже двата блога, които съм имала през живота си, са били лично за мое ползване и не съм ги показвала на никого, сега ми е малко трудно да оставя мисълта си да препуска под натиска на клавишите. Както казва един приятел, който се занимава с писането на книги и кратки разкази "Започнеш ли веднъж, след това думите напират да излязат на белия лист, тъй че с постоянство се постигат успехи". Това е една максима, известна почти във всяка област на живота. Търпение, упоритост. За мен най-важното би било влагането на отношение към читателя, на разбиране - не може просто да изразяваш мислите си, трябва да ги насочиш към читателя, да погъделичкаш егото му, да се почувства важен, знаещ и способен, когато чете и се свързва с твоите мисли, твоя опит, твоите съвети. Когато позволяваш на някого да има достъп до теб и твоите мисли, трябва да го направиш с финес, когато е необходимо. Та така, да започнем.
Един от основните съвети, който прочетох в статия, озаглавена "Успешен блог" , беше да седнеш за 2-3 (ако е необходимо и повече) минути и да помислиш за теми, които са ти интересни, за които знаеш нещо, имаш опит в сферата или достатъчно компетентно мнение, за да можеш да пишеш за тях. Да видим: какво би ми свършило работа в подобен случай. Най-често свободното си време прекарвам пред компютъра и не желая да бъда съдена за това, понеже повечето от вас го правят. Гледам филми, сериали. Отделям и достатъчно време за любимите си книги, които чета вечер преди лягане. Грижа се за 4 стайни цветя, за чистенето и готвенето у дома. Завършила съм психология бакалавърска степен, но не смея да говоря или пиша за това, понеже през годините хора, които само четяха дебелите книги, свързани с темата, знаеха повече от мен, макар че плащах по 500 лева на година да се обучавам - но това е друга тема. Често слушам радио и от време на време негодувам по злободневни теми, свързани с държавното управление и липсата на справедливост. Но не ми се струва добра идея да зареждам читателите си с ежедневния негативизъм, който е част от живота на всеки българин. Мисля, че ще съм най-полезна с препоръки на филми и музика, предполагам най-добрия вариант е да споделям нещата, които са лично мои, без да използвам критични сравнения и да излизам от рамките на благоразумието с твърдения от типа "това е най-хубавия филм, най-добрата музика". Не че ще си налагам автоцензура или ще се въздържам от злостни коментари, но поне ще се опитвам да поставя определени критерий по време на писане. Най-общо казано - ще бъда обективна по отношение на субективизма си. Надявам се да успея! Благодаря, че отделихте пет минути от времето си за моите разсъждения!

Една поучителна история

Прекосил цялата пустиня,

жаден и гладен,

последен предател 

попада в прегръдки

и моли за милост.

Руган и охулван.

Уцелих го с камък

и той се препъна

на ръба на силите си,

и ме попита "Защо?".

Аз го погледнах,

виновно наведох глава

и стиснах юмруци,

запазих за себе си 

мъчния отговор. 

Обърнах му гръб и заминах,

уж далече. 

Той все ме преследваше,

шепнешком ме молеше за храна и вода

и повтаряше "Ние сме едно".

Прекрасно го знаех.

Достигнах до буйна река 

и го бутнах във нея,

започна да се дави

във нуждата си от вода.

Посочих му речния ад и извиках

"Пий, щом си толкова жаден". 

Покрай него премина 

паднало от буря дърво,

той се захвана и отмина

във далечината.

Беше се напил с вода.

Но пропастта го повлече. 

Последното, което чух,

беше : "Не казвай на други

как се убива 

собствения разум"..

Поради причина акустичните китари

От всички трагични моменти в живота ми, някои оставиха дълбоки бразди, други само са потенциални бели коси. Някои затулих с музика, други зарових в отчуждението си от света. Казват, човек, дето много говори, е мъдър, или че не му е до хорските ежедневки. Чак пък мъдър. Просто самовглъбен. От тези тъжни моменти, от самотните нощи в пустата ми белостенна стая сега имам само смътен спомен и се моля никога, никога да не се връщат. Само малки глътки вдишване от акустични китари ми напомнят, че преди съм дишала убиващия чувствата ми към околните въздух.