Всеки ден ще опитвам

Всеки ден ще опитвам да ти говоря, дори и да не ти се обаждам. Ще ти пиша в главата си, в блога си, понякога ще ти звъня, за да си поговорим.
Три дни се опитах да не ти пиша и не успях повече. Постоянно се оглеждам за колата ти. Когато видя автомобил с регистрация СН и тайно се надявам да е 1557. Макар че идва вече достатъчно според теб. Аз все още вярвам. че ако е наистина, ще дойдеш веднъж без предупреждение. Много ми се иска. Мисля,че това е камъчето, което ще наклони завинаги везната.
Бях ти ядосана,че ме обиди. Но забравих. Наложих си един ден на прибиране от парка да си припомня няколко хубави момента, които да си преповтарям като на лента в ума в моментите, когато особено силно ми липсваш. Малко ми беше трудно, защото все исках да си ги украсявам като неповторими, като копнежи, които избухват само при допира на ръцете ни. За пеперудите в стомаха си мислех доста. После си припомних, че съм в късните 20, а не ранните такива. И махнах с ръка, че това не ми е нужно. Но виж, присъствието ти ми е необходимо. Не мога да си спомня много моментите, когато си се усмихвал, по-често беше с моята апатична или лоша или неодобрителна ежедневието физиономия. Сякаш се виждах в огледалото - как се прибирам от работа, как ми е писнало, как има кой да ме чака, някой е сложил масата за мен и аз сядам сякаш съм сядала там през целия си живот и сякаш това е края и на това съм "осъдена", нещо като примирение със съдбата и някакво скрито удовлетворение,че колкото и да е банална тази картинка на едно съвременно семейство, тя е най-устойчивата клечка надежда, за която като удавник бих се хващала докрая на живота си.
Липсваш ми и вече ти го казах.
Избягах от страх, но всеки ден се връщам към този апартамент и тези очи и разнасянето на юргани и одеяла всяка вечер и сутрин, като в някой стар български роман. Когато невестата и момъка постилаха неопетнените бели платна, за да се принесат един на друг като жертви на семейните искания, като непознати, които след всяка вечер един с друг затъваха в приятната атмосфера на семейството, каквото трябва да бъде. То е било такова като нашата едномесечна игра на семейство, каквото винаги е било през вековете. Едно реализирано споделяне на леглото, дома, децата и целите.
Утре ще ти говоря пак.

Нечие страдание

Ти пожела безсмъртие за сметка на тялото си, затвори се и се налагаше да търсим ключовете за вратите ти, а те бяха толкова безкрайно много и така малки, че с просто око не се забелязваха. Когато ги отваряхме обаче, пред нас се простираше една повяхнала поляна с изгнил дънер в далечината. Нямаше птици. Кому са нужни? Липсваше и така познатото езерце и безводната шир напомняше на обезводнените ти от сълзи очи и ни подсказваше, че вече всичко е свършило. Ти го знаеше. Ние също. Бяхме там, за да те хванем за ръка и да те убеждаваме в обратното. Кому бе нужно? Изгубените в пустинята имаха ли нужда от надежди и миражи? Страхът ги провокираше, но всъщност бяха наясно, че това е краят. Също както и ти, както и ние. Хвана ли ръката ни? Да, но твоята беше прекалено студена, а ние си вярвахме прекалено силно, че ще успеем, дори дълбоко в себе си да си удряхме шамари по самовлюбеността, че сме толкова силни да те отклоним от пътеката на смъртта. Телата ни не помогнаха, стиховете й бяха някакъв изгубен лъч, който ту се прокрадваше между плътно затворените пердета на стаята ти, ту гъделичкаше голото ти опустяло тяло. Ние не вярвахме и колкото и да се стараехме да ти вдъхнем мисъл за изцеление, ти ни се смееше тъжно и иронично и отмяташе с ръка всеки опит. Това беше един своеобразен куршум по егоизма ни. Решихме да се откажем. Ти също? Кому бе нужно?

нищо

Стоим, мълчим и вече даже думите не се нижат в главите ни. Лежим, мълчим и дори вече не се докосваме, защото всеки допир е познат и всичко ми е известно, както и на теб. Ако пушеше, щеше ли да излезеш замислен на терасата и да отправяш кълбенца дим към облачното ни небе? Или пък аз да изляза навън и да се разхождам нервно по неосветените улици, под счупените лампи на стълбовете и спящи просяци да ме плашат със среднощното си хъркане от тъмните ъгли.Когато навикът не е обвързан с нов живот, отива ли си навикът или си отива живота или си тръгвам аз ..?

Завръщам се на мястото
след шумотевицата,
след блясъка на фотоапарати,
след светкавиците,
след бурните и светлите дни,
след тишината и виковете
и какво намирам всеки път -
едно тяло, едни недописани стихове,
едни редове от живота несвършени,
едно нежелание за продължение.

Отива си денят и с утрешния ще е същото,
отиват си хората,
отива си времето,
поглъща.
Уж миговете ни са били смислени,
но май избледнели са след годините.

Събуждам се и с мен всяка сутрин
вървят страховете ми,
държат ме и стискат ръката ми,
не забравят да ме водят в мрака си.

Усмивката уж води двама

Понеже дните ми са твърде продължителни
и нощите ми стават уморителни;
пътувам си във влака на забравата,
потривам с окъсял ръкав стъклото..
А то е мръсно, потно и наплюто
от хорски приказки, от лоши думи,
от невнимание, от липса на старание.
Опитвам се да се погледна в него
и нещо безвъзвратно е изгубено,
но вече не боде като преди отляво,
а е просто опит за старание..
Усмихвам ти се и е хубаво,
но не е истина, размазани любезности.
Ти точно край стъклото ми ще минеш
по пътя ми за някаква константа,
ще се усмихнеш и ще си отидеш,
тъй както предполага физиката..
Пък образите много и се помнят
в размътеното винено съзнание.
Но вече толкова пред мен размиват се,
че вече не боде отляво...

Целта

Търси си своя цел в живота!! (викат)
Каква ти цел,
живота е изсмукан от пръстите,
като вода във най-горещо лято
се топи по пладне.
Отдавна не ми е дал това,
за дето съм го молила,
сега ли да му падам на колене
и да искам още?
Животът заслужава да го смачкаш
с юмруци, закърнели от мрак
и бой по замъгленото съзнание
и когато твърде много почне да ти липсва,
да го прегърнеш за петичката
и да устискаш още ден.
Но нищо повече!!

За просветените

Майка му го роди, но дълбоко в себе си знаеше, че той ще си иде преди нея. В прекрасния ден го носеше на ръце, а в последния му носеше в ръцете си цветя, за да полага на студения камък повехналата си радост, за да попива земята на гроба му сълзите й до сетния й час. А той, малко любопитно момче, беше просто любопитен да намери у всеки божествената частица, растяща във всеки от нас още от деня на голямото създаване. Да, той искаше да ни припомни. И не беше тъжен. Не. Не го болеше, а го раздираше печал, разкъсваше го на две половини и едната беше зла, да, или по-скоро жестоко справедлива. Но.. другата... другата можеше да те погали в съня ти, докато сънуваш как прекрасния му ореол обгръща целия ти свят и ти засияваш дори само от мисълта за него и се чувстваш спасен и запазен, поне за кратко и е толкова неземно.Да, той е способен да извика у теб най-неподозираните нежности и да те предизвика да ги споделиш с него на една маса, да ги бодеш с вилица и да ги облизваш като млада дама, току що пристъпила в царските двери, пред която се разкрива един нов необятен, печален и смъртоносно красив свят. Имаш избор, но не го правиш. Няма как да си тръгнеш и да оставиш цялото това обаяние на друг. Дори и след вечното му напускане, дори когато си мислиш, че ореола вече е потъмнял, той все си е там и само очаква твоята сила да го зареди със светлина и както той беше твоята светлина, така и ти да бъдеш нечия чужда и да успееш да посееш дори семенце от неговата обаятелност.. Защото, мили хора, не всеки умиращ човек би си направил труда да кара другите хора да се чувстват добре. Иначе казано - никой не би си мръднал пръста за вашите всекидневни глупости, знаейки, че умира.. И защо, дявол да вземе всички въпроси, се случи така, че ангелите си отиват, за да дадат горчивия си урок на хората? Или да ги оставят с доброжелателството си и утешението, че се е постарал въпреки несгодите, да усмихне не един и двама души...
Да, майка му плаче, жена му плаче, неродените му деца сега го прегръщат горе на небето и даряват с целувки изпитото му лице. А аз у дома си се усмихвам през сълзи...