А дали съм голяма?

В мойта мъка нямаш вяра,
казваш ми "Недей така",
казваш ми "Бъди голяма"..
Рано е да съм жена..

Още връща ме полето
и безкрайното небе
в детство светло,непревзето
от любов и грехове.

Още чака ме във вкъщи
Мечо Пух да ме прегръща,
да ме пази от кошмари,
да е най-зобър другар (едва ли).

Но уви, сънят кошмарен,
ме затиря безпощаден
в ъгъл мръсен и коварен,
и си скубя пак косите,
и се плаша и се питам
"има ли такова нещо
като връщане назаде?"
Има ли в гората тъмна
светлина, надежда сляпа,
мога ли да вярвам в Бога,
щом отнема свободата?
Мога ли да преживея
без да плача и да страдам
най-големите несгоди?
Мога ли да се усмихвам
щом настъпи нечий залез,
мога ли въпреки всичко
да твърдя, че съм голяма
някъде във мен да грее
топъл огън, да ме сгрява,
да ме води и напътства
както ме напътства мама
когато бях малко момиче..?