Нечие страдание

Ти пожела безсмъртие за сметка на тялото си, затвори се и се налагаше да търсим ключовете за вратите ти, а те бяха толкова безкрайно много и така малки, че с просто око не се забелязваха. Когато ги отваряхме обаче, пред нас се простираше една повяхнала поляна с изгнил дънер в далечината. Нямаше птици. Кому са нужни? Липсваше и така познатото езерце и безводната шир напомняше на обезводнените ти от сълзи очи и ни подсказваше, че вече всичко е свършило. Ти го знаеше. Ние също. Бяхме там, за да те хванем за ръка и да те убеждаваме в обратното. Кому бе нужно? Изгубените в пустинята имаха ли нужда от надежди и миражи? Страхът ги провокираше, но всъщност бяха наясно, че това е краят. Също както и ти, както и ние. Хвана ли ръката ни? Да, но твоята беше прекалено студена, а ние си вярвахме прекалено силно, че ще успеем, дори дълбоко в себе си да си удряхме шамари по самовлюбеността, че сме толкова силни да те отклоним от пътеката на смъртта. Телата ни не помогнаха, стиховете й бяха някакъв изгубен лъч, който ту се прокрадваше между плътно затворените пердета на стаята ти, ту гъделичкаше голото ти опустяло тяло. Ние не вярвахме и колкото и да се стараехме да ти вдъхнем мисъл за изцеление, ти ни се смееше тъжно и иронично и отмяташе с ръка всеки опит. Това беше един своеобразен куршум по егоизма ни. Решихме да се откажем. Ти също? Кому бе нужно?

нищо

Стоим, мълчим и вече даже думите не се нижат в главите ни. Лежим, мълчим и дори вече не се докосваме, защото всеки допир е познат и всичко ми е известно, както и на теб. Ако пушеше, щеше ли да излезеш замислен на терасата и да отправяш кълбенца дим към облачното ни небе? Или пък аз да изляза навън и да се разхождам нервно по неосветените улици, под счупените лампи на стълбовете и спящи просяци да ме плашат със среднощното си хъркане от тъмните ъгли.Когато навикът не е обвързан с нов живот, отива ли си навикът или си отива живота или си тръгвам аз ..?

Завръщам се на мястото
след шумотевицата,
след блясъка на фотоапарати,
след светкавиците,
след бурните и светлите дни,
след тишината и виковете
и какво намирам всеки път -
едно тяло, едни недописани стихове,
едни редове от живота несвършени,
едно нежелание за продължение.

Отива си денят и с утрешния ще е същото,
отиват си хората,
отива си времето,
поглъща.
Уж миговете ни са били смислени,
но май избледнели са след годините.

Събуждам се и с мен всяка сутрин
вървят страховете ми,
държат ме и стискат ръката ми,
не забравят да ме водят в мрака си.

Усмивката уж води двама

Понеже дните ми са твърде продължителни
и нощите ми стават уморителни;
пътувам си във влака на забравата,
потривам с окъсял ръкав стъклото..
А то е мръсно, потно и наплюто
от хорски приказки, от лоши думи,
от невнимание, от липса на старание.
Опитвам се да се погледна в него
и нещо безвъзвратно е изгубено,
но вече не боде като преди отляво,
а е просто опит за старание..
Усмихвам ти се и е хубаво,
но не е истина, размазани любезности.
Ти точно край стъклото ми ще минеш
по пътя ми за някаква константа,
ще се усмихнеш и ще си отидеш,
тъй както предполага физиката..
Пък образите много и се помнят
в размътеното винено съзнание.
Но вече толкова пред мен размиват се,
че вече не боде отляво...