Всеки ден ще опитвам да ти говоря, дори и да не ти се обаждам. Ще ти пиша в главата си, в блога си, понякога ще ти звъня, за да си поговорим.
Три дни се опитах да не ти пиша и не успях повече. Постоянно се оглеждам за колата ти. Когато видя автомобил с регистрация СН и тайно се надявам да е 1557. Макар че идва вече достатъчно според теб. Аз все още вярвам. че ако е наистина, ще дойдеш веднъж без предупреждение. Много ми се иска. Мисля,че това е камъчето, което ще наклони завинаги везната.
Бях ти ядосана,че ме обиди. Но забравих. Наложих си един ден на прибиране от парка да си припомня няколко хубави момента, които да си преповтарям като на лента в ума в моментите, когато особено силно ми липсваш. Малко ми беше трудно, защото все исках да си ги украсявам като неповторими, като копнежи, които избухват само при допира на ръцете ни. За пеперудите в стомаха си мислех доста. После си припомних, че съм в късните 20, а не ранните такива. И махнах с ръка, че това не ми е нужно. Но виж, присъствието ти ми е необходимо. Не мога да си спомня много моментите, когато си се усмихвал, по-често беше с моята апатична или лоша или неодобрителна ежедневието физиономия. Сякаш се виждах в огледалото - как се прибирам от работа, как ми е писнало, как има кой да ме чака, някой е сложил масата за мен и аз сядам сякаш съм сядала там през целия си живот и сякаш това е края и на това съм "осъдена", нещо като примирение със съдбата и някакво скрито удовлетворение,че колкото и да е банална тази картинка на едно съвременно семейство, тя е най-устойчивата клечка надежда, за която като удавник бих се хващала докрая на живота си.
Липсваш ми и вече ти го казах.
Избягах от страх, но всеки ден се връщам към този апартамент и тези очи и разнасянето на юргани и одеяла всяка вечер и сутрин, като в някой стар български роман. Когато невестата и момъка постилаха неопетнените бели платна, за да се принесат един на друг като жертви на семейните искания, като непознати, които след всяка вечер един с друг затъваха в приятната атмосфера на семейството, каквото трябва да бъде. То е било такова като нашата едномесечна игра на семейство, каквото винаги е било през вековете. Едно реализирано споделяне на леглото, дома, децата и целите.
Утре ще ти говоря пак.
