Без име, защото не обичам да ги кръщавам

Колко усилено искам да сбъдвам това дето казах преди 4 години или три, не помня дори. 2008! Далечна и истинска. Моите три или четири, не помня дори, самотни години, в които уж трябваше да израсна, да пиша, да се се отвеждам сама на онова място, където никой друг освен собствената ми креативност можеше да ме отведе. Спомням си всичките 100 плюс 100 плюс двеста петдесет и девет дена, в които се взирах през неугледния си прозорец и очаквах чудеса, очаквах тази гледка да ражда все заслужаващи живот деца от хартия със букви, уви, останах си само аз и се изпразвах от съдържание със всеки изминал ден в чакане. А как приятно ми е било, колко енергия влагах, колко неочаквано по детски тръпнещо си казвах в моментите точно когато се случваха в първия час, казвах им „Това е, това е твое, това е, което ще си спомняш много след това и ще се усмихваш, макар че историята ще е с тъжен край”. Бях на прага на възможностите си, пазех толкова много тайни, толкова мистериозност и ми беше толкова сладко, макар да мразя тази дума, но толкова сладко и привлекателно да мисля и да страдам малко, усещайки как нещата ще ми се изплъзнат, но ги държах както малко дете държи полата на майка си, когато тя го оставя само за дни и седмици и заминава за Бог знае колко време. А Бог, Бог е такъв предател, и учените по биология и въобще цялата наука за човешкото съществуване е най-конспиративната история съществувала някога в грозния ни свят. О, мразя ги, всички мерзки създания, които утешават за сметка на големите лоши удари, които ни поднасят на подредена маса в изискан обществен ресторант с чаши вкиснало вино и ни пробутват тези истории отново и отново, като че ли сме марионетки и това да слушаме, че всичко ще е наред би трябвало да ни подтикне да повярваме, че всичко ще е наред,но уви, то не е. Няма и да бъде. Мимолетно е, когато се усмихваш. Курсове за смях, за здраве, да, пазете си ги, някой ден ще сте два метра под земята, да видим кой ще се смее тогава. Замислям се, толкова много липси усещам понякога, а са толкова силно подтиснати, не искам да знам, уморена съм и боли по мъничко вечер на мръкване...

А дали съм голяма?

В мойта мъка нямаш вяра,
казваш ми "Недей така",
казваш ми "Бъди голяма"..
Рано е да съм жена..

Още връща ме полето
и безкрайното небе
в детство светло,непревзето
от любов и грехове.

Още чака ме във вкъщи
Мечо Пух да ме прегръща,
да ме пази от кошмари,
да е най-зобър другар (едва ли).

Но уви, сънят кошмарен,
ме затиря безпощаден
в ъгъл мръсен и коварен,
и си скубя пак косите,
и се плаша и се питам
"има ли такова нещо
като връщане назаде?"
Има ли в гората тъмна
светлина, надежда сляпа,
мога ли да вярвам в Бога,
щом отнема свободата?
Мога ли да преживея
без да плача и да страдам
най-големите несгоди?
Мога ли да се усмихвам
щом настъпи нечий залез,
мога ли въпреки всичко
да твърдя, че съм голяма
някъде във мен да грее
топъл огън, да ме сгрява,
да ме води и напътства
както ме напътства мама
когато бях малко момиче..?