Без заглавие

Във овъглени спомени без жар изгарям
единствено от мислите си сгрявана.
За твоите прегръдки ще се моля
от сутринта до късна доба и на залез слънце
ще се моля на следващия изгрев да си с мене,
понеже си ми като празник, далечен и очакван,
непразнуван заради траур
и черното в косите ми подсказва,
че тъй важно е да си нормален в свят на луди
и че най-вече ще те откроява градината с безцветни пеперуди,
защото те загинаха на сутринта, когато ми обърна гръб
защото съществуването освен радост е и скръб,
понасяща ме към смъртта, макар и на 20.
Някой ден, когато остарея, ще се питам,
къде оставих затворената си кутия щастие,
ключът преглътнах преди месеци и си отдъхнах,
че никога не ще отворя тази мрачност
отново.