Една поучителна история

Прекосил цялата пустиня,

жаден и гладен,

последен предател 

попада в прегръдки

и моли за милост.

Руган и охулван.

Уцелих го с камък

и той се препъна

на ръба на силите си,

и ме попита "Защо?".

Аз го погледнах,

виновно наведох глава

и стиснах юмруци,

запазих за себе си 

мъчния отговор. 

Обърнах му гръб и заминах,

уж далече. 

Той все ме преследваше,

шепнешком ме молеше за храна и вода

и повтаряше "Ние сме едно".

Прекрасно го знаех.

Достигнах до буйна река 

и го бутнах във нея,

започна да се дави

във нуждата си от вода.

Посочих му речния ад и извиках

"Пий, щом си толкова жаден". 

Покрай него премина 

паднало от буря дърво,

той се захвана и отмина

във далечината.

Беше се напил с вода.

Но пропастта го повлече. 

Последното, което чух,

беше : "Не казвай на други

как се убива 

собствения разум"..

Поради причина акустичните китари

От всички трагични моменти в живота ми, някои оставиха дълбоки бразди, други само са потенциални бели коси. Някои затулих с музика, други зарових в отчуждението си от света. Казват, човек, дето много говори, е мъдър, или че не му е до хорските ежедневки. Чак пък мъдър. Просто самовглъбен. От тези тъжни моменти, от самотните нощи в пустата ми белостенна стая сега имам само смътен спомен и се моля никога, никога да не се връщат. Само малки глътки вдишване от акустични китари ми напомнят, че преди съм дишала убиващия чувствата ми към околните въздух.