Усмивката уж води двама

Понеже дните ми са твърде продължителни
и нощите ми стават уморителни;
пътувам си във влака на забравата,
потривам с окъсял ръкав стъклото..
А то е мръсно, потно и наплюто
от хорски приказки, от лоши думи,
от невнимание, от липса на старание.
Опитвам се да се погледна в него
и нещо безвъзвратно е изгубено,
но вече не боде като преди отляво,
а е просто опит за старание..
Усмихвам ти се и е хубаво,
но не е истина, размазани любезности.
Ти точно край стъклото ми ще минеш
по пътя ми за някаква константа,
ще се усмихнеш и ще си отидеш,
тъй както предполага физиката..
Пък образите много и се помнят
в размътеното винено съзнание.
Но вече толкова пред мен размиват се,
че вече не боде отляво...