Нечие страдание

Ти пожела безсмъртие за сметка на тялото си, затвори се и се налагаше да търсим ключовете за вратите ти, а те бяха толкова безкрайно много и така малки, че с просто око не се забелязваха. Когато ги отваряхме обаче, пред нас се простираше една повяхнала поляна с изгнил дънер в далечината. Нямаше птици. Кому са нужни? Липсваше и така познатото езерце и безводната шир напомняше на обезводнените ти от сълзи очи и ни подсказваше, че вече всичко е свършило. Ти го знаеше. Ние също. Бяхме там, за да те хванем за ръка и да те убеждаваме в обратното. Кому бе нужно? Изгубените в пустинята имаха ли нужда от надежди и миражи? Страхът ги провокираше, но всъщност бяха наясно, че това е краят. Също както и ти, както и ние. Хвана ли ръката ни? Да, но твоята беше прекалено студена, а ние си вярвахме прекалено силно, че ще успеем, дори дълбоко в себе си да си удряхме шамари по самовлюбеността, че сме толкова силни да те отклоним от пътеката на смъртта. Телата ни не помогнаха, стиховете й бяха някакъв изгубен лъч, който ту се прокрадваше между плътно затворените пердета на стаята ти, ту гъделичкаше голото ти опустяло тяло. Ние не вярвахме и колкото и да се стараехме да ти вдъхнем мисъл за изцеление, ти ни се смееше тъжно и иронично и отмяташе с ръка всеки опит. Това беше един своеобразен куршум по егоизма ни. Решихме да се откажем. Ти също? Кому бе нужно?